Август 2000 година. На Сам Алърдайс му беше писнало от Джон Олдриж и хулиганите от Транмиър. Изпълнения на тъчове директно в наказателното поле, високата трева на „Прентън Парк“, постоянните скандали, грубите влизания, неспиращият да крещи срещу съдиите Олдридж край терена – Алърдайс бе решил да отвърне на удара с удар.  

Рисково, най-малкото защото футболистите по приумция не обичат подобни изпълнения, особено инициирани от техния мениджър, но онзи отбор на Болтън бе направен по образ и подобие на Големия Сам и когато им бе казано да не показват и капчица уважение към съперника, играчите просто последваха предводителя си. Никой не се бе къпал или пък бръснал преди пътуването до „Прентън Парк“, без дезодоранти, афтършейфове, а веднага след последния съдийски сигнал тимът дори не посети съблекалнята, а веднага се качи на автобуса и потегли обратно към Болтън.

Болтън спечели онзи сблъсък с 1:0 в сезон, който приключи с промоция във Висшата лига, където Сам Алърдайс продължи да показва нестандартност и качества, които до изведоха дотук – дебют начело на националния отбор на Англия – срещу Словакия в Търнава. Но именно онази битка срещу Транмиър може би е ключът към това как точно Алардайс ще планира работата си начело на Англия.

Не, не очаквайте Уейн Рууни, Хари Кейн и Джон Стоунс да зарежат скъпите душгелове да речем за двубоя на „Хемпдън Парк“ срещу Шоталндия следващия юни, но бъдете сигурни, че Алърдайс ще внедри същия борбен дух в английския лагер и онова себераздаване, което виждахме от футболистите на Болтън, които не само приемаха методите на Големия сам, но и им се наслаждаваха.

Според Алърдайс една от основните причини за поредния провал – този на ЕВРО 2016, бе липсата на колективизъм – някак Рой Ходжсън и неговия екип от едната страна и играчите от другата гледаха в различни посоки. По-рано тази седмица Рууни дори призна, че е взел еднолично решението да не се съобрази със заръките на Ходжсън Хари Кейн да изпълнява ъгловите удари – да, може би лек акт на неподчинение, но ярко доказателство за липсата на химия между треньор и футболисти.

Целта пред Алърдайс е да изгради истинско приятелство с основните си футболисти – както през годините направи това с Кевин Нолан, Гари Спийд, Джей Джей Окоча и Кевин Дейвис – да доближи лидерите до себе си – нещо, което нито Фабио Капело, нито Ходжсън направиха. Това е стилът на Големия Сам, той ще прецени как ще бъде изграден гръбнакът на националния отбор и ще се сближи с тези, от които зависи всичко това.

Съвсем наскоро Алърдайс призна, че Окоча е най-добрият капитан, с когото някога е работил, най-вече защото винаги е бил способен да внася ред, дори и насилствено в съблекалнята и именно това ще се очаква сега от Рууни, Кейн, Стоус и Джо Харт. Не, не разбирайте юмруците да властват там, но в представителния тим на „трите лъва“ е време за мъже, а не са момченца след поредното огромно разочарование.

А в лицето на Големия Сам Англия отново има мениджър, в когото футболистите могат да повярват, защото в последните 15 години те го виждаха всяка седмица там, сред блясъка на Висшата лига. Може би последният подобен бе преди точно 20 години, когато Тери Венабълс бе изградил именно подобна връзка с играчите си, а Англия бе близко до края на голямото чакане. Не се получи на ЕВРО 96, но кой знае, Русия зове...